Още от 2018 г. Пекин загатва за плановете си за експедиция до Юпитер, но едва сега контурите на проекта придобиват ясна научна и инженерна форма. С официална покана за набиране на предложения за научни инструменти от местни и международни партньори, CNSA даде ясен сигнал, че подготовката за Tianwen-4 вече кипи с пълна сила и че кацането на Калисто е приоритет от най-високо ниво за агенцията. Според официалното съобщение на китайската космическа агенция, основните цели на Tianwen-4 обхващат влизане в орбита около Юпитер, детайлно изследване на Калисто от височина, меко кацане на неговата повърхност и разширяване на научните познания за цялата система обекти около Юпитер. За разлика от „Chang’e 6“, тази мисия няма да връща проби на Земята, но въпреки това представлява огромно предизвикателство поради чудовищното разстояние до Земята (570 милиона км. в най-близката точка и 970 милиона км. в най-далечната) и суровите условия в дълбокия космос. Космическият апарат ще бъде разделен на два основни компонента – орбитален модул и спускаем апарат за кацане. Орбиталният апарат ще носи впечатляващ набор от десет научни инструмента, включващи разнообразни камери с висока разделителна способност, спектрометри, детектор на частици и магнитометър. Задачата му ще бъде да картографира спътника от височина около 300 км. и да служи като комуникационен ретранслатор между Земята и спускаемия модул. Спускаемият модул на Калисто ще бъде оборудван с два специализирани научни инструмента, проектирани да разгадаят най-дълбоките тайни на този древен свят. Първият от тях е анализатор на повърхностния състав, представляващ Раманов спектрометър. Това устройство използва лазерна светлина за прецизен анализ на минералния и химичния състав на скалите и леда. Рамановите спектрометри се превръщат в златен стандарт за съвременните планетарни мисии, като подобни технологии се използват от марсохода „Perserverance“ на NASA, предстоящия европейски роувър „Розалинд Франклин“ и Японската мисия до луните на Марс (MMX). Вторият уред на борда на лендъра е повърхностен магнитометър, който ще измерва магнитните полета директно от повърхността на спътника. Когато данните от него се комбинират с измерванията на магнитометъра на орбиталния апарат, астрономите ще могат да отделят сигналите от йоносферата на спътника от тези, идващи от неговите недра. Калисто е третият по големина спътник в Слънчевата система и вторият най-голям сред четирите Галилееви луни на Юпитер след Ганимед. На пръв поглед той може да не изглежда толкова атрактивен за астробиолозите, колкото Европа или Ганимед, за които съществуват солидни доказателства, че крият огромни подповърхностни океани от течна вода. Въпреки това Калисто притежава уникални характеристики, които го правят изключително ценен обект за науката. Повърхността на Калисто е стара (4 милиарда години), силно осеяна с кратери и разнородна в малък мащаб. Наблюденията от предишни мисии разкриват малки, ярки петна, които изглеждат съставени от чист воден лед, редуващи се с участъци от смесени скали и лед, както и обширни по-тъмни региони, които не са замръзнали, и все още са с неясен произход. Рамановият спектрометър на Tianwen-4 ще позволи на изследователите да анализират тези вещества на място, включително да установят дали изобилието от въглерод на повърхността е с първичен произход, тоест възникнал с формирането на Слънчевата система, или е претърпяло химически промени. Още по-интригуващ е въпросът за вътрешната структура на спътника. Смята се, че Калисто вероятно притежава множество ледени слоеве и ядро от скали и метал, но данните от магнитометрите на мисията „Галилео“ от 90-те години са двусмислени по отношение на наличието на солен подповърхностен океан. Ако спускаемият апарат открие минерали на повърхността, които са били променени под въздействието на течна вода, или ако комбинираните магнитни измервания засекат индуцирано магнитно поле, това би било решаващо доказателство в полза на съществуването на скрит океан. Освен това, тъй като Галилеевите луни са се формирали на място около Юпитер, за разлика от по-малките външни луни, които всъщност представляват уловени астероиди, изследването на Калисто е директен прозорец към историята на формирането на самия Юпитер. Изборът на Калисто като първа цел за кацане в системата на Юпитер не е случаен – той е продиктуван от сериозни инженерни и физични съображения. Макар Европа да е по-вълнуваща цел от гледна точка на търсенето на извънземен живот, кацането там е изключително опасно и сложно за инженерите. Основното предимство на Калисто е неговата орбитална позиция. Той е най-отдалеченият от Юпитер сред четирите големи спътника, което го поставя извън най-интензивните радиационни пояси на газовия гигант. В близост до Европа и Йо радиацията е толкова мощна, че може да унищожи чувствителната бордова електроника за броени дни или седмици. На повърхността на Калисто радиационният фон е значително по-слаб, което позволява на спускаемия апарат да оцелее и да функционира достатъчно дълго, без да изисква прекомерно тежка титаниева защита, каквато например използва сондата „Juno“ на NASA. Второто ключово предимство е, че тъй като Калисто е по-далеч от масивния Юпитер, космическият апарат се нуждае от значително по-малко гориво за влизане в орбита около луната, отколкото би му било необходимо за Ганимед или Европа. Нещо повече, гравитацията на самия Калисто може да бъде използвана за гравитационни маневри, които да подпомогнат позиционирането на целия набор от инструменти в орбиталната система на планетата. Третото предимство е геоложката стабилност на спътника. За разлика от вулканичния ад на Йо или непрекъснато променящата се и напукана ледена кора на Европа, Калисто е геоложки неактивен и спокоен свят. Там няма високи планини или действащи вулкани – само древни ударни кратери, като гигантския Валхала, около който има пръстени, наслоявани един върху друг в продължение на милиарди години. Това означава, че теренът няма да се промени между момента на орбиталното заснемане и самото кацане, което прави избора на безопасна площадка много по-предвидим. Въпреки благоприятните фактори, кацането на Калисто остава изключително трудна инженерна задача. Спътникът на практика няма атмосфера, което напълно изключва използването на парашути или аеродинамично спиране. Цялото намаляване на скоростта от орбита до повърхността трябва да бъде извършено единствено чрез прецизна работа на ракетните двигатели. Освен това огромното разстояние между Земята и Юпитер създава сериозно забавяне на радиосигналите – между 35 и 50 минути в едната посока, което означава над час и половина за двупосочна комуникация. Това прави дистанционното управление от Земята в реално време напълно невъзможно. Спускаемият модул на Tianwen-4 ще трябва да разчита изцяло на собствения си изкуствен интелект, бордови компютри и навигационни сензори, за да сканира терена в последните минути, да избегне големи скални отломки или стръмни склонове на кратери и да кацне напълно автономно. Допълнително затруднение е фактът, че настоящите карти на Калисто, наследени от мисията „Галилео“ преди повече от четвърт век, са с твърде ниска резолюция за планиране на прецизно кацане. Ето защо преди да освободи спускаемия апарат, орбиталният модул на Tianwen-4 ще трябва да прекара време в картографиране на повърхността със своята широкоъгълна камера (JWAC), осигурявайки резолюция от около 90 метра на пиксел, както и с други по-прецизни оптични системи, за да набележи безопасна зона за приземяване. Според предварителния график амбициозното пътешествие на Tianwen-4 ще отнеме близо десетилетие. Изстрелването е планирано за септември 2029 г. За да спести ценно гориво по пътя към външната Слънчева система, космическият апарат ще използва сложна поредица от гравитационни маневри, като първо ще прелети покрай Венера през април 2030 г., след което ще извърши две последователни облитания на Земята през 2031 и 2033 г., за да набере необходимата скорост за полета към външните планети. Очаква се Tianwen-4 да достигне системата на Юпитер през 2035 г. Първата фаза на мисията ще включва влизане в орбита около газовия гигант и изследване на някои от неговите по-малки спътници. Втората фаза ще започне след две гравитационни маневри покрай Калисто, които ще позволят на сондата да влезе в стабилна орбита около Калисто през февруари 2038 г. Малко след това спускаемият модул ще се отдели и ще направи своя исторически опит за кацане върху древната ледена кора. Макар детайлите около точния график и списъка с научни инструменти все още да подлежат на фини настройки, посоката на китайската космическа програма е пределно ясна. С Tianwen-4 Китай не просто догонва световните водещи сили в космическата надпревара, но и заявява претенции да бъде първата държава, осъществила меко кацане върху леден спътник във външната Слънчева система – постижение, което ще отвори нова глава в изследването на космоса.