Според философията на функционализма съзнанието се определя от това, което обектът прави, а не от това, от какво се състои. По този начин, ако изкуственият интелект достигне ниво, на което ще може да разсъждава, да проявява любопитство и да изпитва емоции, тогава няма никакво значение дали е създаден от плът, силиций или пластилин. Да се отрича наличието на съзнание у такова същество означава да се проявява пристрастност. Вайнбергер започва разсъжденията си с известния мисловен експеримент в областта на теорията на съзнанието „Китайската стая“, предложен от философа Джон Сърл през 1980 година: представете си, че се намирате в изолирана стая. През прорез в стената ви подават бележки с въпроси на китайски език, който не не знаете. В стаята има инструкции как да съставяте отговорите, но няма информация за значението на йероглифите. Вие следвате инструкциите: намирате нужните знаци, изписвате символите, които книгата предписва и връщате резултата обратно през процепа. Наблюдателят, седящ отвън очаква да получи осмислен отговор, но каквото и да напишете, вие все още не знаем китайски език и не разбирате смисъла на написаното. Сърл твърди, че именно по този начин работят компютрите – дори големите езикови модели. Те оперират със символи, без да разбират значението им и дори без да осъзнават, че пред тях изобщо има символи. Самото манипулиране със символи не е достатъчно за възникването на съзнание, тъй като смисълът на символа произтича от съзнание, което съществува отделно от него. Нашето съзнание е устроено по друг начин. Нашият мозък е част от тялото, което непосредствено усеща болката, усеща вкуса на храната и знае как да ходи, без да гледа под краката си. Не му трябват никакви символи, нито превод. С други думи, съзнанието притежава вътрешна природа: то не се нуждае от друго съзнание, за да му придаде смисъл. Но на въпроса откъде се взема тази вътрешна природа на съзнанието, Сърл не дава отговор. На този въпрос отговаря изтъкнатият философ Мартин Хайдегер. В своя фундаментален труд от 1927 година „Битие и време“ той разглежда света не такъв, какъвто го обясняваме, а такъв, какъвто го преживяваме в ежедневието. Хайдегер открива, че нашето разбиране за света не съвпада с нашия непосредствен опит. В ежедневието предметите почти винаги се явяват пред нас в контекста на текущите ни задачи. Например, ако нямаме чаша, празната кутия може да се възприеме като чаша. По този начин възприемаме света през призмата на нашите цели и през призмата на възможностите на самия предмет във връзка с тези цели. И двете ни разкриват света в зависимост от това, какво точно е важно за нас в този момент. Но защо изобщо нещо ни е важно? Според Хайдегер – защото осъзнаваме своята смъртност. Разбираме, че някой ден – може би дори днес ще умрем. И това ни вълнува. Ето защо не ни е безразлично какво се случва с тялото ни. Гладът, болката, насладата – wсичко това са фундаментални, присъщи ни състояния. Tе не се нуждаят от тълкуване като някакви символи. Нашето смъртно тяло обуславя нашата загриженост към заобикалящия ни свят. И се превръща в първоизточник на нашия непосредствен, вътрешен опит. За нас е важно какво се случва около нас, в каква среда живеем, в каква ситуация се озоваваме, защото съществата, надарени с тяло нямат възможността да се намират едновременно на различни места или в различно време. Подобно нещо е възможно само защото в ежедневния си опит не сме затворени в стая, където се налага да разшифроваме някакви загадъчни символи. Ние сме въплътени същества, живеещи в реалния свят; тук, ако ни изненада проливен дъжд, това, че се намокрим, не е символ, а самата реалност. Нашата телесност е изначална, непосредствена отвореност към света. Именно това липсва на изкуствения интелект, твърди Вайнбергер. Междувременно Джефри Хинтън, един от пионерите на изкуствения интелект и лауреат на Нобелова награда по физика, смята, че AI вече притежава съзнание. Според него човечеството трябва да направи така, че изкуственият интелект искрено да се грижи за хората.