Архитект Станислав Константинов работи по проекта за пилоните пред НДК, които отдавна са престанали да бъдат просто архитектурно съоръжение Има места, които не се нуждаят от точен адрес. Не защото са отбелязани на всяка карта, а защото отдавна са намерили своето място в паметта на хората. В София едно от тях се побира в четири думи: "Ще се чакаме на пилоните". Изречение, произнасяно толкова често, че никой вече не се замисля откъде е започнало всичко. Казвали са го влюбени, които не знаят как да започнат първия си разговор. Приятели, тръгнали към поредната вечер, която ще помнят с години. Родители, уговорили среща с децата си. Хора, които се връщат в София след дълго отсъствие и избират мястото, на което градът им изглежда най-познат. И докато през десетилетията хората се променят, модата отминава, заведенията затварят, а поколенията намират нови начини да общуват, трите високи метални конструкции продължават да стоят на същото място. Те не знаят имената на хората, които са чакали под тях. Не помнят целувките, разделите или онези пет минути закъснение, които по някога изглеждат като вечност Но са присъствали на всичко това. Малцина обаче знаят името на човека, участвал в създаването им. Той е архитект Станислав Константинов. И неговата история е доказателство, че понякога най-значимото, което един творец оставя след себе си, не е сграда, а място в живота на другите. Роден през 1944 г. в Самоков, Константинов принадлежи към поколението български архитекти, които са виждали столицата в няколко различни епохи. Завършва архитектура във Висшия инженерно-строителен институт през 1968 г. Професионалният му път преминава през "Главпроект" и "Софпроект", а по-късно създава собствени архитектурни бюра. Следват десетилетия работа, конкурси, проекти и намеси в градската среда, някои от които днес са толкова естествена част от София, че сякаш винаги са били там. Но за да разберем неговата история, трябва да се върнем в края на 70-те години. В една столица, която все още няма Национален дворец на културата, булевард "Витоша" не е пешеходното пространство, което познаваме, а на мястото на бъдещия огромен комплекс допреди това са съществували стари постройки, казарми и терени с друго предназначение. Предстои градът да получи нова сграда и изцяло нов център на своя обществен и културен живот. Константинов е едва на 35 години, когато се включва в екипа, работещ по пространството около бъдещия дворец. Мащабът на начинанието е необикновен. Проектирането и строителството се извършват с темпо, което дори и днес изглежда почти невероятно. Чертежите се правят на ръка, решенията се вземат в движение, а десетки специалисти трябва да съгласуват работата си в изключително кратки срокове. "Нямаше ден покой. Това беше денонощна работа и съм с изключително хубави спомени", разказва години по-късно архитектът. В думите му няма оплакване. По-скоро се долавя особената гордост на човек, който е участвал в нещо по-голямо от собствения си професионален път. Националният дворец на културата е замислен като внушителен комплекс, способен да посреща хиляди посетители. Неговата архитектура трябва да бъде представителна, монументална, разпознаваема. Но около подобна сграда има и друг, не по-маловажен въпрос: как тя ще разговаря с града? Точно тук се появяват пилоните. Три стройни метални вертикала, издигнати на 33 метра височина в оста на булевард "Витоша". Днес изглеждат толкова естествено поставени, че едва ли някой допуска колко обсъждания е предизвикало създаването им. Първоначалните нормативни изисквания предполагат два пилона за знамена. Проектантите обаче настояват да бъдат три, за да се постигне завършена композиция. "Вложихме сериозни усилия, за да станат три – така се получи композиция", спомня си Константинов. Тези няколко думи разкриват нещо съществено за архитектурата. Понякога разликата между обикновено техническо решение и градски символ е въпрос на пропорция, на ритъм, на способността да видиш не само отделния предмет, но и пространството, в което той ще съществува. Височината на пилоните не е произволна. Тя достига нивото на покрива на НДК, като създава визуална връзка с огромната сграда. Конструкцията се стеснява от основата към върха, а фундаментите слизат на около пет метра под земята. Изработката е сложна и изисква специализирана производствена работа. От гледна точка на инженерството това са метални съоръжения с прецизно изчислени размери. От гледна точка на архитектурата - част от цялостния градски облик. От гледна точка на хората обаче те ще се превърнат в нещо съвсем различно. В място за срещи. И може би точно това е най-красивият парадокс в работата на Станислав Константинов. Пилоните са създадени с конкретна архитектурна функция, но времето им дава друга, непланирана роля. Нито един проектант не може да начертае предварително колко човешки съдби ще преминат през определена точка Не може да предвиди кога едно съоръжение ще излезе от чертежа и ще влезе в разговорния език на цял град. Това се случва само когато хората приемат пространството за свое. За някого пилоните са началото на първата среща с бъдещия му съпруг или съпруга. За друг са спомен за студентските години, за безгрижните вечери и за приятелствата, които времето е разпиляло по различни краища на света. За трети са просто най-удобното място, на което можеш да кажеш "Ела тук", без да се налага да обясняваш повече. Така архитектурата придобива биография, която никога не е била включена в първоначалния проект. Името на Константинов обаче стои и зад други места, които столичани познават отлично. Сред неговите проекти е първата реконструкция на площад "Славейков" и улица "Граф Игнатиев" през 1998 г. Негова е идеята за паметника на Петко и Пенчо Славейкови, реализиран от скулптора Георги Чапкънов - онези две фигури, седнали на пейката, до които поколения минувачи са спирали за снимка. Това също е характерен детайл в професионалната му биография. Вместо да възприема града единствено като съвкупност от сгради, той търси начин архитектурата да създава ситуации Места, където човек може да спре, да се огледа, да седне, да разговаря, да усети присъствието на другите. Същата философия личи и в работата му по Централната минерална баня. В края на 90-те години неговият колектив печели конкурса за адаптацията на историческата сграда в музей. Следват шестнадесет години работа до откриването на Музея за история на София през 2014 г. За Константинов това е повече от поредния архитектурен обект. В интервю за списание "Култура" той говори с неподправено възхищение за създателите на банята - Петко Момчилов и Фридрих Грюнангер. Нарича ги гениални архитекти и признава: "Просто съм влюбен в тази сграда". Трудно е да се намери по-човешко определение за отношението на един архитект към работата му. Защото зад техническите термини, фасадите и плановете стои нещо далеч по-просто -с пособността да обичаш едно място достатъчно, за да искаш да го съхраниш. Сред проектите му са още пешеходната връзка, позната като Моста на влюбените, клуб "Яйцето" в Софийския университет, както и работата по емблематичната статуя на Света София в сътрудничество с Георги Чапкънов. Името му е свързано и с превръщането на булевард „Витоша" в пешеходна зона. В тези проекти има една обща нишка. Те са свързани с начина, по който хората преживяват града. В интервю от 2020 г. Константинов формулира възгледа си за обществените пространства с думи, които звучат почти като професионално завещание: "Смисълът на тези пространства е да създават дейности, да събират хора, които да ги усвояват. Да се генерират идеи и да има култура." Това е и ключът към неговото творчество. Защото красивият площад сам по себе си не е достатъчен. Нито скъпата настилка, нито впечатляващият фонтан могат да заместят живота Едно пространство започва да съществува истински едва когато хората намерят причина да бъдат там. Професионалното признание не закъснява. През 1998 г. Константинов е определен за "Архитект на годината" от Съюза на архитектите в България. Проектите му получават отличия "Сграда на годината", а приносът му към културата е оценен и с награди "Златно перо". Зад тези отличия стоят десетилетия труд и десетки реализирани идеи. Самият той събира част от професионалния си път в книгата "50 проекта/50 години архитектура", представяща избрани творби от значително по-голямото му наследство. И все пак има нещо любопитно в начина, по който един град помни своите архитекти. Обикновено не ги помни по име. Хората знаят къде е площад "Славейков", но рядко се замислят кой е участвал в оформянето му. Снимат се пред статуята на Света София, без непременно да познават историята на нейното създаване. Преминават по Моста на влюбените и бързат към следващата си среща. В известен смисъл това е едновременно най-голямата несправедливост и най-голямото признание за един архитект. Неговата работа става толкова естествена част от ежедневието, че престава да изглежда като нечие индивидуално постижение. Тя се превръща в част от самия град. Днес София е различна от столицата, в която Станислав Константинов започва кариерата си. Променили са се улиците, сградите, начинът, по който хората се придвижват и общуват. Вече можем да изпратим точното си местоположение с едно докосване на телефона. Можем да следим на картата след колко минути ще пристигне човекът, когото чакаме. Можем да се намерим почти навсякъде. И въпреки това продължаваме да казваме: "На пилоните".